Субличности: кой живее вътре в нас и как влияе на живота ни

Днес искам да поговоря с вас за субличностите.

Субличността е една от вътрешните части на нашата личност, която има свои чувства, убеждения, желания и начини на поведение. Всяка от тях има своя логика, своя поглед върху света и своя задача – обикновено да ни защитава или да ни помага да се справяме с живота.

Ако обясним по-просто: субличността е вътрешен „персонаж“, който понякога започва да управлява нашите мисли, емоции и действия.

Как забелязваме субличностите в живота

Сигурно сте го усещали в себе си. В едни обстоятелства действате спокойно и уверено, а в други – изведнъж започвате да се съмнявате, да отлагате решения или да се противопоставяте вътрешно на това, което преди е изглеждало правилно.

Понякога това е особено ясно в теми като пари и работа.

Например, човек усеща, че задълженията му постепенно се увеличават: расте отговорността, натрупва опит, решава по-сложни задачи. Логично би било да поговори с ръководителя за повишение на заплатата. Една вътрешна част ясно вижда, че това е справедливо и разумно. Но паралелно се появява друго вътрешно чувство – неловкост, страх да не изглежда твърде взискателен, опасение да не развали отношенията или да не чуе отказ. В резултат разговорът се отлага отново и отново.

Или друга ситуация: човек мечтае да започне собствен проект, да смени сферата на дейност или да стартира бизнес. Вътре има интерес, енергия, дори вдъхновение. Но едновременно се появява силното желание да остави всичко както е: стабилна заплата, познат ред, усещане за сигурност. В резултат човек може години наред да се намира между тези две движения – желанието да се движи напред и страха да не загуби опора.

Подобни противоречия често се проявяват и в отношенията.

Една част от човека иска да бъде отворена, да говори за чувствата си, да изгражда по-близък контакт. Но друга част се съмнява и сякаш спира процеса: по-добре да не се разкриваме твърде много, за да не се окажем уязвими.

В такива моменти усещаме вътрешно напрежение, сякаш действат различни сили. Всяка от тях е разумна по свой начин и се опитва да ни защити или насочи. Именно тези вътрешни части се наричат субличности.

Кога се активират субличностите

Обикновено субличностите се проявяват в различни житейски ситуации.

Всяка от тях се формира като своеобразна адаптивна стратегия – начин да се справим с определени обстоятелства.

Когато ситуацията напомня тази, в която стратегията някога ни е помогнала да оцелеем или да се адаптираме, съответната субличност автоматично излиза на преден план.

Пример: в ситуации на оценка и критика може да се активира вътрешният перфекционист. В отношенията – ранимото вътрешно дете.

Когато трябва да защитаваме граници – вътрешният бунтар или защитник.

Когато близък страда – спасителят.

Важно е да разберем: субличностите не се появяват случайно.

Те почти винаги възникват като отговор на житейския опит, особено на детския опит. Психиката търси начини да се адаптира към света и създава вътрешни роли, които помагат да се справяме с трудни ситуации.

Малко история

Идеята, че личността не се състои от едно цялостно „аз“, а от множество вътрешни части, не е нова за психологията.

Още в края на XIX век американският философ и психолог Уилям Джеймс пише, че човекът има не едно, а няколко „аз“. Той говори за социално „аз“, духовно „аз“, материално „аз“ и отбелязва, че в различни ситуации проявяваме различни страни на себе си.

По-късно тази мисъл е развита от швейцарския психиатър Карл Юнг.

Той показва, че психиката съдържа различни автономни структури – например персона (социалната маска, която показваме на света) и сенки (части от личността, които потискаме или не приемаме). Юнг забелязва, че такива вътрешни комплекси могат да се държат почти като отделни личности, влияейки на нашите реакции и поведение.

Роберто Ассаджиоли и психосинтезата

Самото понятие „субличности“ влиза в психологията благодарение на италианския психиатър Роберто Ассаджиоли, основател на психосинтезата. В средата на XX век той описва човешката личност като вид вътрешен театър, в който действат различни персонажи.

Според наблюденията на Ассаджиоли, във всеки човек съществуват устойчиви психологически роли – части от личността с техните убеждения, емоции и модели на поведение. Той ги нарича subpersonalities, или субличности.

Пример: вътре в нас може да живее вътрешният критик, който постоянно оценява и сравнява. Може да съществува вътрешно дете, което се нуждае от любов, приемане и безопасност. Може да има контролиращ, който се стреми да държи всичко под контрол, за да избегне грешки или болка. А може да има герой, изследовател, спасител, перфекционист.

Всяка от тези части се е появила не случайно. Тя възниква, за да реши определена задача: да защити, адаптира, получи любов, избегне болка или съхрани чувство за сигурност.

Затова важната мисъл на Ассаджиоли: субличностите не са проблем и не са патология. Те съществуват във всеки човек.

Когато възниква вътрешен конфликт

Проблемите започват, когато човек се идентифицира изцяло само с една от тях или когато различните части на личността започнат да конфликтуват помежду си. Тогава вътре възниква напрежение, противоречия, усещане за вътрешно разкъсване.

Понякога човек започва да усеща, че вътре в него съществуват различни стремежи и реакции към една и съща ситуация. Една част го дърпа в една посока, друга – в противоположната. Това се проявява като съмнения, вътрешна борба, усещане, че решенията се взимат трудно и с голямо вътрешно напрежение.

На езика на психологията това често означава, че различните части на личността дърпат човека в различни посоки.

Целта на вътрешната работа и психологическото развитие не е да се отървем от тези части, а да ги опознаем, разберем защо са се появили и да се научим да изграждаме хармония между тях.

Ассаджиоли казва, че вътре в човека съществуват не само множество субличности, но и център на осъзнаване – това, което може да наблюдава всички тези части и постепенно да ги обединява.

Може да си представим личността като оркестър. Субличностите са музикантите, всеки с инструмента си. Ако всеки започне да свири своя мелодия, възниква хаос. Но когато се появи диригент, музиката се превръща в хармония.

И до голяма степен пътят на личностното израстване е пътят към този вътрешен диригент, който може да чуе всички части на себе си и да ги съедини в по-цялостна, жива и автентична личност.

След като разгледахме различните начини, по които можем да се отклоним от себе си, е полезно да спрем за момент и да се запитаме как това се проявява в нашия живот. Ето няколко въпроса за размисъл.

❓В какви ситуации най-често се адаптирам към другите, вместо да следвам собственото си усещане?

❓С кои хора усещам, че играя определена роля или „маска“?

/Темата се разглежда още по-задълбочено на моите курсове „Частите в мен, с които се боря“ и „Аз и светът около мен"/