Здравейте!

Сред моите близки приятели се зароди един въпрос, който самата аз също изследвам, а именно как да избягваме преумората. За някого това може би изглежда елементарно, но имам близки, а и аз съм една от тези хора, за които да се научат да почиват пълноценно и навреме е най-голямо предизвикателство.

Има хора, при които като че ли нищо не подсказва, че те са преуморени, или ние самите не умеем да разчитаме предупредителни сигнали преди да се е сринала системата, до този момент просто се чувстват супер. Типът, към който за момента съм и аз, са хора винаги много активни, енергични, никога не ги мързи и не се отказват, когато другите го правят, на които всичко им се получава и те просто хващат вълната с някаква определена цел и сякаш само нея виждат, дори се случва да постигнат нещо голямо и чак тогава да усетят, че са минали границата отдавна. Смятам тази боеготовност и целеустременост за много редки и ценни качества, но искаме да се научим да не вредим на себе си, защото без здраве никоя цел така или иначе няма кака да се осъществи.

Ние знаем че е лошо да се отлага, сякаш смятаме, че хващаме някакъв късмет и трябва до край да се раздадем. За околните може би е много по-ясно кога и как да се регулират тези постъпки, но до когато човек е в ситуация, той самият се чувства зареден, целеустремен и буквално губи усета си. Мой много близък скоро излезе от болница, защото бе твърде фокусиран в работата си по начин, който буквално осакати живота му, но той буквално беше сляп за това и тялото пострада много сериозно, слава Богу на време се спаси.

Чела съм по въпроса, че това може би е липса на любов към себе си или някаква компенсация, сякаш някой ще ни обвини в мързел и недостатъчно старание. Дори съм забелязала склонност да обвиняваме околните, че те ни претоварват с исканията и задачите си, но подозирам, че това е просто замъгляване, за да имаме друг виновен и да не погледнем реалността в очите. В крайна сметка ние би трябвало да можем да оределяма натовареността си и да казваме "Не".

С този начин на настройка към живота дори и полезните и приятни неща, като тренировки например или някакво хоби се превръщат в поредната задължителна цел, заради която се презитощаваме, защото нямаме мярка. Все едно при нас мързелът изобщо не изпълнява полезната си защитна функция и винаги има един страх, че моментът е пропуснат.

Мислила съм например дали не е полезно да се спазва много стриктен режим, нито минута повече работа, нито едно упражнение повече от първоначалната идея, един ден нищо да не се прави, но според близките ми това поддържа едно напрежение за нещо недовършено и после се втурват с още по-голям хъс към някаква цел, все едно сме виновни, че си почиваме.

Бих Ви поканила да споделите с нас своето виждане по въпроса, ще ни бъде много полезно, защото действително искаме да се научим на този баланс :)

Благодаря!